Аналитичен доклад изготвен за целите на проект CAMHEE
Социалните, културови и икономически промени в България през последните 20 години поставят гражданите и институциите пред изпитания, към които те трудно се адаптират. Едно от най-значимите последствия на прехода, е че цяла една област от живота – тази на психично-здравното благополучие е изтрита от полезрението на политиците и голяма част от обществото. В резултат отглеждането на децата в семейството не се основава на грижи за емоционалния им живот и психично здраве.
Психично-здравното благополучие е преживяване за щастие и удоволетвореност, основаващо се на автономност, капацитет за изграждане взаимоотношения на доверие, умения за общуване и социална ангажираност. Тези качества се формират през детството чрез предоставяне на сигурни, предсказуеми и морални образци на поведение. Това е най-значимият принос на семейството, чрез който родителите правят възможно генетично програмираните таланти на децата да се проявят, тоест развитието им да протече по максимално сполучлив начин. Доказателства, че семейството не успява да предостави подобна среда за развитие, се осигуряват от статистката, според която всяко пето дете има емоционално разстройство, а процентите на насилие, грубиянско поведение и употреба на наркотици се покачват. Децата, живеещи в настоящия момент в България, са нещастни и объркани, подведени в склонността им да вярват сляпо в добронамереността на родителите си.
Анализът на съществуващите политически документи, законова и нормативна уредба в България показва, че те са изготвени от позиция, която изключва развитийната перспектива и ролята на средата за психичното здраве на децата. Разбирането за сложната взаимовръзка между отклика на разнообразните емоционални потребности и психичното благополучие (съответно психични дисфункции) също отсъства. В нито един от съществуващите документи няма препратка към теоретична концепция, тоест те са атеоретични и апарадигмални – основават се на „здрав разум“.
Общността в лицето на семейството, училището и по-широката социална среда не се разглеждат като източник на конкретни приноси за емоционалното развитие на децата. Вместо оценка на потребностите и предоставяне на съответните грижи в областта на привързаността и ментализацията, преобладава възгледът за възпитание чрез кондициониране (например корекционната работа на полицейските и психосоциални служби).
Възгледите на психиатрията в общността, превенцията и промоцията на психично здраве са застъпени в част от документите, но съжителстват съвместно с ретроградни институционални модели. Методиките за здравни и социални грижи в общността са заявени на хартия, но не съществуват действащи модели в практиката. На практика не съществуват услуги насочени към емоционалното здраве и благополучие на децата и юношите.
Училището е тази социална територия, която може да компенсира неизпълнената роля на семейството. За целта училището трябва да развие ясна политика и стратегия за задачите, с които да обогати мирогледа и компетентността си. Мнението на експертите и учителите, заявено в редица документи и форуми, потвърждава необходимостта от спешно повишаване на квалификацията и развиване на умения за партниране на ученици с емоционален проблем. Приоритетни задачи са: идентифициране елементите на училищната среда, които гарантират психично благополучие; ограничаване употребата на наркотици, насилие и грубиянство; ранно откриване и овладяване на развитийни и психични разстройства.
Въпреки въвеждането на съвременни образователни системи българските учители не са подготвени да се справят с това предизвикателство. Преобладаващото в момента становище, че за психичното здраве в училище се грижи само педагогическият съветник трябва да се замени от разбирането, че това е задача на целия училищен колектив. На практика тревожността на учителите от освободеното поведение на учениците е така интензивна, че преживяването за загуба на контрол върху тях е тотално. Учителите проецират причините за провала да се справят с учениците в родителите, лошото възпитание, дилърите на наркотици, но пропускат да осъзнаят тяхната собствена липса на знания и умения в областта на емоционалните потребности на децата.
За да може училището да допринася за формиране на психично-благополучни индивиди, е необходимо развитие на нова организационна култура, въвеждаща емоционалния живот и щастие на децата като ключова ценност. Необходимо е въвеждане на нови елементи в длъжностната характеристика на ръководството и учителите, които да позволят ангажиране с трудностите, съпътстващи развитието.
При изпълнението на тази цел те ще разчитат на сътрудничество със семейството, социалните и психично-здравните служби. Подобна реформа в образованието има естествени съюзници в лицето на отделите за закрила на детето и новите социални служби, ангажирани с потребностите и правата на децата. В областта на здравеопазването се въвежда моделът на психиатрия в общността, чийто фокус е не само психичната болест, но и щастието на индивидите. Психиатрията в общността и службите за закрила на децата предлагат редица технологии, които чрез сътрудничество и формиране на съвместни екипи с учителите да предложат необходимите индивидуални решения за всеки конкретен случай.
Закон за закрила на детето; Национална стратегия за детето 2007-2017 (проект); Методика за организиране на работа по предоставяне на социална услуга в общността – Център за социална рехабилитация и интеграция за деца и възрастни“ и др., Национална програма за училищно образование и предучилищно възпитание и подготовка 2006-2015 г.; НАЦИОНАЛЕН ПЛАН ЗА ДЕЙСТВИЕ ЗА ОСЪЩЕСТВЯВАНЕ НА ПОЛИТИКАТА ЗА ПСИХИЧНО ЗДРАВЕ НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ ЗА ПЕРИОДА 2006 – 2012 г.
